„Когато жена ми, Керъл, завърши курс по хипнотерапия, за да разшири уменията си на социален работник, тя проведе няколко сеанса с регресия, в които аз бях пациентът. Исках да опитам това с някой, на когато имах доверие и който бе добре обучен.
От години практикувах медитация и
бързо стигнах надълбоко. Спомените, които започнаха да нахлуват в съзнанието
ми, бяха главно визуални и доста ярки, като образите от сънищата ми.
Виждах се като млад мъж от богато
еврейско семейство в Александрия, някъде по времето на Христос. По някакъв
начин знаех, че нашата общност бе помогнала да се платят огромните златни врати
на Големия храм в Йерусалим. Едно от нещата, които изучавах, беше гръцки език и
философия, особено последователите на Платон и Аристотел.
Спомних си един откъс от живота
си като този млад мъж, когато в опит да допълня класическото си образование, се
отправих на пътешествие сред тайните общности в южните пустини, в планините на
Палестина и в северен Египет. Всяка общност беше някакъв център на просвета,
обикновено на мистични и езотерични науки. Някои от тях вероятно бяха старо-
еврейски сектантски села.
Пътувах само с малко храна и
малко дрехи. Почти всичко, от което имах нужда, получавах по пътя. Семейството
ми имаше пари и тези хора ни познаваха.
Духовните знания, които
получавах, бяха наситени и вълнуващи и пътуването ми доставяше удоволствие.
В продължение на няколко седмици
пътувах от общност към общност заедно с един мъж на моята възраст. Той беше
по-висок от мен и имаше наситено кафяви очи. И двамата носехме роби и имахме
тюрбани на главите си. Той излъчваше спокойствие и, докато учехме заедно с
мъдреците от селата, запомняше уроците много по-бързо от мен. След това ме
учеше край огъня, който заедно си палехме в пустинята.
След няколко седмици се
разделихме. Аз отидох да уча в малка синагога близо до Голямата пирамида, а той
тръгна на Запад.
Много от пациентите ми,
включително Елизабет и Педро, си спомняха прераждания в района на древна
Палестина. Много от тях си спомняха Египет.
На мен, както и на тях, образите
ми се струваха невероятно ярки и съвсем истински.“
Брайън Уайс, Само любовта е истинска. Изд. „Аратрон“,
С., 1997, гл. 19
* * *
„Няколко месеца преди да излезе
книгата ми Вестители от отвъдното,
отидох при терапевт, който прилагаше акупресурен масаж (шиацу), за да облекчи
постоянните ми болки. Той правеше масажите в пълно мълчание и аз използвах
това спокойно време, за да медитирам. По време на третия сеанс постигнах състояние
на много дълбока релаксация в продължение на цял час. Докато терапевтът
работеше върху краката ми, внезапно се оказах в сцена от друго съществувание.
Бях буден, не спях. Знаех къде е тялото ми, но същевременно наблюдавах себе си
и изживявах в съзнанието си събития, като че гледах кина.
В тази сцена бях по-висок и
по-слаб, с малка тъмна и остра брадичка. Носех пъстроцветна роба и стоях на площадка
пред странна сграда. Разглеждах някакви растения. Като погледнах в очите на
този мъж, разбрах, че това бях аз. Чувствах емоциите на тази личност, гледах
през нейните очи. Не знам дали това бе фантазия или не, но продължавах да
гледам, да наблюдавам, да запаметявам.
Това ставаше в древността. Мъжът
беше свещеник, властен член в религиозната йерархия. Сградата бе строго
геометрична, с плосък покрив, по-широка в основата и със скосени стени. Имаше
седем или осем нива и по стените цъфтяха някакви растения. Тези нива се
свързваха с широки стълбища. Видях се как разглеждам растенията и си помислих: „Тези
растения приличат на тропически, но такива няма в Маями.“ Много от тях бяха
огромни и зелени и никога не бях ги виждал преди. Постепенно в съзнанието ми
се оформи една дума „зикурат“. Не знаех какво означава.
Погледнах отново свещеника, като
съзнанието ми прескачаше назад и напред, от неговата перспектива и поглед към
позицията на външен наблюдател, който вижда нещата в по-общ план. Неговият
живот ми бе известен и знаех, че предишният идеализъм и духовност бяха отстъпили
на материалните ценности, след като бе постигнал огромна власт и авторитет.
Думата му се чуваше дори и в царското семейство. Вместо да използва положението
си, за да издига духовните ценности, братството и смирението в своя народ, той
използваше властта си за алчност, секс и ламтеж за повече власт. Стана ми
тъжно. Каква загуба! Всички онези години на идеални цели, на учене и борба –
хвърлени на вятъра за властнически, напълно светски стремежи.
Свещеникът умря като стар човек,
без да се върне към идеализма на своята младост. Накрая трябваше да остави и
богатство, и власт, и положение, и тялото си. Отново почувствах огромна тъга.
Бе изпусната една голяма възможност.
По-късно тази вечер си спомних
отново думата „зикурат“. Потърсих я в енциклопедията. Зикурат е името на
храмове със същата геометрична форма, каквато бях видял, храмове от времето на
Асиро-Вавилония. Висящите градини на Вавилон са класически пример на зикурат.
Бях истински шокиран! Не помнех някога да съм учил това.
Няколко години по-късно бях
организирал група за регресия, която се събра за четири дни в Бока Ратон. Дойдоха
около тридесет терапевти, повечето от тях психиатри и психолози от цялата
страна. Работехме от осем до дванадесет часа всеки ден, като всеки от
присъстващите подлагаше на регресия другия, а после самият бе регресиран.
Затворена система като тази, в която умни и високо заредени с енергия хора
участват в един експеримент, може да бъде много интензивна и тази интензивност
силно ме вълнуваше. Тя толкова ми се отрази, че през втората нощ се събудих по
средата на един много ярко сънуван сън. Макар че бях, вече буден, сънят
продължи да се разгръща, а аз се намирах в дълбоко хипнагогично състояние.
Този сън беше свързан със спомен
от предишен живот. В този живот бях затворник някъде в Европа по време на
средните векове. Бяха ме затворили в нещо, което приличаше на тъмница. Мястото
бе под земята и стените бяха каменни. Едната ми ръка беше прикована с верига
към стената. Измъчваха ме, защото проповядвах прераждане – идея, която не бе възприета в тази
католическа страна. Изстрадалото ми сърце не работеше добре и едва поддържаше
пламъчето на живота ми. След няколко дни мъчения аз умрях.
Когато сънят свърши, все още бях
в хипнагогично състояние, което е много творческо, и си припомних живота, към
който преди няколко години се бях върнал. Тогава бях властен свещеник в зикурат
в древния Близък изток и бях злоупотребил със своята власт заради материални изгоди.
И тогава чух глас:
„Когато имаше възможност да
проповядваш истината, ти не го стори – казваше гласът с много нежност и любов.
– После, когато нямаше такава възможност, ти го правеше. В това съществувание
ти умря заради своята вяра, макар че не беше нужно. Ти можеше много по-лесно и
по-успешно да проповядваш за любовта. Тогава не бе необходимо да насилваш нещата.
Този път – гласът продължаваше също така нежно да говори за настоящия ми живот –
го направи както трябва.“
В този момент разбрах, че част от
смисъла на моя живот бе да трансформирам страха в любов и мъдрост. Че не
трябва да се страхувам да проповядвам.
Погълнати от всекидневието,
понякога сме толкова обзети от грижи и тревоги, толкова се безпокоим за своето
положение, за външността си, за това, какво другите мислят за нас, че
забравяме духовната си същност, нашата абсолютна истина, нашата вътрешна сила.
Толкова се тревожим за своята репутация и позиция в обществото, за то-за дали
другите не ни използват в наша вреда, толкова се боим да не изглеждаме глупави,
че понякога загубваме куража да бъдем духовни. Ставаме страхливи и не смеем да
опознаем и изживеем нашата собствена любов и сила.
Времената се менят. Вече никой не
праща учените с нови идеи в тъмницата като Галилей. Сега борбата протича на
много по-вътрешно и по-личностно ниво. Границата между интелектуалната
концепция и прекия мистичен опит се размива.“
Брайън Уейс, Лечители през
времето. Изд. „Слово“, В.Т., 1993