„Страданието от болестите и пречката за занятията, която изпитваме при болестите, произлиза не от болестите, а от нашето отношение към смъртта.
Ако признаем, че смъртта е
необходим край на плътското ни съществуване и че в този предстоящ край, както и
продължението на тоя живот, няма нищо нито добро, нито лошо – страданията ще
престанат да бъдат мъчителни и няма да пречат на живота.
Ако човек не се съмняваше ни
най-малко в неразрушимостта на живота си след смъртта, всички болести биха му
се виждали само като условие за преминаване от една форма на живота към друга –
и тогава той би понасял болката от болестите тъй, както ние понасяме болката от
напрягането при труда, и не би имало страдания, и не би ни се струвало, че се прекратява
дейността, защото по време на болката ние бихме имали определена дейност – да се
готвим за новото състояние.
Че това е така, ние всички сме в
състояние да изпитаме, макар отчасти.
Но как да не страдат ужасно
хората, когато целият им живот се състои в опити да осъществят в този свят
желанията за бъдещето в постоянно желаене, така че по-скоро да настъпи
бъдещето, и когато те все пак знаят, че в края на това бъдеще стои това, от
което те така се боят, че не смеят дори да мислят за това – смъртта? Как да не
страдат, като се намират постоянно в това вътрешно противоречие, щом дойде
болест, водеща след себе си смъртта (както води всяка болест)?
От това е мъчителността на
страданията. От там е и това, което наричаме прекратяване на всякакъв живот при
болестта.“
„Ах, ако можеше ни за минута да
не забравяме смъртта, в която всеки момент можем да се озовем. Ако се помнеше,
че не стоим на равна плоскост – (ако мислим, че стоим, тогава ни се струва, че
отминалият е паднал, и сами се боим да не паднем), – а се хлъзгаме непрестанно,
като се блъскаме, надгонваме, биваме надгонвани, отсам, зад завесата, която
скрива от нас отминаващите и ще скрие и нас от останалите!
Ако помним това винаги, как леко
и радостно ще е да се живее и заедно да се хлъзгаме нататък, във властта на
същия тоя Бог, в чиято власт сме били, в чиято власт сме сега, и ще бъдем сетне
и винаги.“
Лев Толстой, Съчинения, том VIII, С., 1929, с. 430, 431