„Какво се
случва при смъртта? С наближаването на агонията душата предчувства близката си
раздяла с тялото. Тя отново вижда цялото си земно съществуване в мимолетни
картини, които се редуват бързо, но са изключително ясни. Когато изчерпаният
живот спира в мозъка, душата напълно изгубва съзнанието си. Ако тя е свята и
чиста, нейните духовни чувства се пробуждат заедно с постепенното й отделяне от
материята. Преди смъртта тя е можела да усеща по някакъв начин съществуването
на един друг свят дори само чрез вглъбяването в себе си. Сега при нейните
мълчаливи молби, при далечните призиви, при неопределените лъчи на невидимия
свят Земята вече не е толкова плътна за нея и когато най-после душата се отде
ля от вече изстиналия труп, тя, щастлива в освобождението си, се издига сред
силна светлина в духовното семейство, на което принадлежи. Друга участ очаква
обикновения човек, в чийто живот са надделявали инстинктите. Душата му се
събужда в полусъзнание като в кошмар. Ръцете не се подчиняват, той няма глас,
за да може да извика, но си спомня, страда, обграден от тъмнина и вцепенен от
уплаха. Душата виж да единствено трупа, от който току-що се е отделила, но
който непреодолимо я привлича, защото само чрез него е живяла. Човекът се
блъска ужасен в изстиналата тъкан на мозъка си, в съсирената кръв на своите
вени и не се намира вече. Умрял ли е? Жив ли е? Той иска да види нещо, за което
да се залови, но не вижда нищо. Обгражда го тъмнина - около него и в него цари
хаос. Той вижда само едно нещо и то го привлича и ужасява... – зловещата
фосфорна светлина на неговия труп. И кошмарът започва отново.
Това състояние
може да продължава месеци и дори години. Траенето му зависи от силата на инстинктите
на душата. Но добра или зла, адова или небесна, тази душа постепенно осъзнава
себе си и своето състоя ние. Щом се освободи от тялото си, тя побягва в
бездните на земната атмосфера, чиито потоци от електричество я носят из
въздуха. Там тя различава блуждаещи души, най-различни по форма, които
приличат, както и самата тя, на мимолетни проблясъци сред гъста мъгла. Тогава
тежката душа започва да се бори, за да се издигне в по-високите пластове на
въздуха, да се избави от земното привличане и да достигне небесата на нашата
планетна система, където само приятели могат да я заведат. Често обаче минава
дълго време, преди тя да може да ги чуе и види. В религиите и митологиите тази
фаза от живота на душата носи раз лични названия. Мойсей я нарича Хореб, Орфей –
Ереб, а християнството – Чистилище, или Долината на сянката на смъртта.
Гръцките посветени в тайните я оприличават на конусовидна сянка, която Земята
влачи след себе си и която стига до Луната – затова я наричат Пропастта на
Хеката. Според орфиците и питагорейците в този тъмен кладенец се въртят душите,
отчаяно устремени към кръга на Луната. Омир и Вергилий ги сравняват с вихър от
листа, с птичи орляци, уплашени от бурята. На Луната е отредено видно място в
древния езотеризъм. Древните вярват, че душите пречистват звездните си тела на
обратната страна на Луната, преди да продължат издигането си към небето. Предполага
се също, че хероите и духовете обитават известно време страната на Луната,
обърната към Земята, за да облекат тяло, подходящо за нашия свят. На Луната се
приписва и силата да магнетизира душата за земното и въплъщение и да я демагнетизира
за небесното и съществуване. Изобщо тези твърдения, които за посветените в
тайните имат едновременно и буквален, и символичен смисъл, означават, че душата
трябва да премине през едно чистилище, за да премахне от себе си земната
нечистота, преди да продължи пътуването си към небето.
Но как да
опишем пристигането на душата в собствения и свят? Земята изчезва като сън.
Ново видение, приятно отмаляване я обгръща като прегръдка. Тя вижда вече само
крилатия си водач, който я отнася със светкавична скорост в дълбините на
пространството. Какво да кажем за пробуждането и в долините на една ефирна
звезда без атмосфера, където всичко – планини, цветя, растения – притежава фина
чувствителност и е способно да говори? Какво да кажем най-вече за онези
блестящи образи на мъже и жени, които я заобикалят, за да я посветят в святата
тайна на новия и живот? Богове ли са те? Не, това са души, подобни на нея, и е
чудо, че техните мисли се четат по лицата им, че нежността, любовта, желанието
или страхът блестят през тези прозрачни тела. Тук телата и лицата вече не са
маски на душата – самата прозрачна душа се явява в истинската си форма и блести
в светлината с чистата си истина. Психея намира божествената си родина. Защото
загадъчната светлина, в която тя се къпе, която се излъчва от нея и пак се
завръща, светлината, която извира от усмивките на многообичните, тази светлина
на божественото... това е душата на света... и тя чувства в нея присъствието на
Бога! Сега вече не съществуват никакви препятствия. Тя ще обича, ще знае, ще
живее, ограничавана само от собствения си полет. О, странно и чудотворно
щастие! Тя се чувства съединена с всички други души чрез дълбини сходства.
Защото в отвъдния живот тези, които не се обичат, се избягват и се срещат само
онези, които се разбират. Те ще приличат на винаги нови стихотворения – в тях
всяка душа ще бъде един стих и ще преживява живота си в онзи на другите. После
тя с трепет ще се спусне в светлината на висините при повика на Пратениците, на
крилатите Духове, на онези, които се наричат Богове, защото са избавени от земни
въплъщения. Водена от този висш разум, тя ще иска да прочете великата поема на
тайнственото Слово, да проникне колкото може в симфонията на вселена та. Ще и
бъде дадено да чуе поученията в кръговете на божествената любов. Ще се опита да
види творците на Гениите. Ще съзерцава прославените Духове, живите лъчи на Бога
на Боговете, и няма да може да понесе ослепителния им блясък, в сравнение с
който слънцата избледняват като мъждукащи светилници! И когато се завърне
уплашена от тези неописуеми пътешествия, тръпнеща пред безкрайността, тя ще чуе
далечни любими гласове, които я викат, и отново ще се озове на златистите
брегове на своята звезда, обвита в розовото було на сладък сън, изпълнен с бели
сенки, благоухания и мелодии.
Такъв е
небесният живот на душата, който нашият тежък разум почти не може да разбере,
но посветените в тайните го схващат, ясновидците го преживяват, а законите за
аналогиите и за вселенските хармонии го доказват. Нашите груби описания, нашият
несъвършен език напразно се мъчат да го опишат и предадат, но всяка жива душа
чувства неговия зародиш в своите тайнствени дълбини. И ако ние сега не можем да
го осъществим, философията на тайните формулира неговите психични условия.
Идеята за
ефирните звезди, които ние не можем да видим, но които са част от нашата
Слънчева система и служат за дом на блажените души, често се среща в
езотеричните учения. Питагор нарича тези звезди отглас на Земята (антиктон), осветяван от централния Огън, т.е. от
божествената светлина. В края на диалога Федон
Платон описва подробно, макар и в символична форма, тази земя на духовете. Той
твърди, че тя е лека като въздуха и е обвита с ефирна атмосфера. Така че в
отвъдния живот душата запазва цялата си индивидуалност. От земното съществуване
тя запазва само благородните си спомени, а другите предава на забравата,
наричана от поетите с името води на
реката Лета. Освободена от всичко, което я е осквернявало човешката душа
живее в пълно блаженство. От външността на вселената тя прониква в нейната вътрешност.
Тя отново е в обятията на Кибела-Майя, душата на света. Там Психея ще постигне
мечтата си, възраждана и съкрушавана на земята. Тя ще я постигне според земните
си усилия и с придобитата си светлина, но стократно ще я разшири. Развитите и
надежди отново ще разцъфнат в зората на божествения и живот. Мрачните залези ще
се превърнат в ясни дни. Да, дори само час да е живял човек с въодушевление или
себеотричане на земята, този единствен чист тон, изтръгнат от нехармоничната
гама на земното му съществуване, ще се повтори в отвъдния живот в чудотворни
умножавания, в божествени хармонии.
Бързо преходното щастие, което чувстваме в прелестта на музиката, в унеса на
любовта или в радостта на милосърдието, това са само разпилените звуци на една
симфония, която ще чуем тогава. Дали отвъдният живот няма да е само дълъг сън,
някаква величествена халюцинация? Но има ли нещо по-истинско от то ва, което
душата чувства в себе си, и от това, което се осъществява в божественото
общение с другите ду ши? Посветените в тайните, които са последователни и
възвишени идеалисти, винаги са мислили, че истинските и трайните неща на земята
са проявление на духовната Красота, духовната Любов и духовната Истина. И тъй
като отвъдният живот не може да има друга цел освен тази Красота, тази Истина и
тази Любов, за онези, които са ги превърнали в цел на живота си, небето е
по-реално от земята.
Небесният живот
на душата може да продължи стотици или хиляди години. Но само най-съвършените,
най-възвишените сред тях, онези, които са прекрачили кръга на земните въплъщения,
могат до безкрайност да живеят там. Те са спечелили не временна почивка, а
истинското безсмъртие – те имат крила. Тези души са неуязвими, защото са
светлина, и управляват световете, защото виждат всичко от небесния си дом.
Колкото до другите, един неумолим закон ги принуждава да се въплътяват отново,
за да се подложат на нови изпитания и да се издигнат на по-високо стъпало или
да паднат на по-ниско, ако отново сгрешат.
Духовният
живот, както и земният, има свое начало, апогей и упадък. Когато небесният и живот
се изчерпи, душата се чувства тежка, обладана от шемет и меланхолия. Една
непреодолима сила отново я привлича към земните борби и страдания. Това желание
е смесено с ужасни страхове и с неописуема скръб по небето. Но времето е дошло
и законът трябва да бъде изпълнен. Тежестта става по-голяма, душата започва да
ослепява. Тя вижда другите души като през було и сгъстяването му предвещава неминуемата
раздяла. Душата чува прощалните викове на приятелките си. Сълзите на любимите и
блажени проникват в нея като небесна роса, която оставя в сърцето и силен
устрем към непознатото за нея блаженство. Тогава тя тържествено се заклева, че
ще помни... ще помни светлината в света на мрака, ще помни истината в света на
лъжата, ще помни любовта в света на омразата. Само така тя би могла отново да
ги види и да получи венеца на безсмъртието! Тя се събужда в гъста атмосфера.
Ефирната звезда, прозрачните души, океаните от светлина – всичко е изчезнало.
Ето я отново на земята, в бездната на раждането и смъртта. Тя още помни небето
и вижда крилатия си водач, който и показва нейната бъдеща майка. Тя носи в себе
си дете, но то ще живее само ако духът го дари с живот. Тогава, през тези девет
месеца, се извършва най-непроницаемата тайна на земния живот, тайната на въплъщението
и на майчинството.
Тайнственото
сливане се извършва бавно и умело, орган след орган, тъкан след тъкан. Душата
все повече прониква и потъва в тази топла пещера, разширява я и съзнанието й за
божествения живот се заличава и угасва. Защото между нея и небесната светлина
се изправят вълни от кръв и плът, която я притиска и изпълва с тъмнина.
Далечната светлина е само замиращо блещукане. Най-после я обхваща страшна
болка, притиска я като с клещи, кървав гърч я изтръгва от майчината утроба и я
приковава в едно треперещо тяло. Детето се ражда и заплаква от страх. Но
небесният спомен се таи в загадъчните дълбини на безсъзнателното. И този спомен
ще оживее само чрез Науката или чрез Страданието, чрез Любовта или чрез
Смъртта!
Законът за
въплътяването и обезплътяването разкрива истинския смисъл на живота и смъртта.
Той е главното звено в еволюцията на душата и ни позволява да я проследим назад
и напред до самите дълбини на природата и на божеството. Този закон разкрива
ритъма и мярката, причината и целта на безсмъртието на душата. От абстрактна и
въображаема той я превръща в жива и логична, като посочва съотношението на
живота и смъртта. Земното раждане е смърт от духовна гледна точка, а смъртта е
небесно възкресение. Смяната на двата вида живот е нужна за развитието на
душата и всеки от тях е едновременно следствие и обяснение на другия. Човекът,
който би могъл да схване тези истини, стои в средоточието на тайните, в центъра
на посвещаването в тайните.“
Едуар Шюре, Великите посветени, ч. II. Изд. „Евразия-Абагар“, 1991, с. 218–227