Приятелка до края
Следващият
контакт се осъществи по време на метафизична конференция в Средния Запад.
Подобни форуми дават на хора с разнообразни интереси и убеждения прекрасната
възможност да се срещнат и да изживеят неща, които обикновено не са част от
живота им. Особено ми е приятно да споделям дарбата си с хора, които никога не
са се срещали с нея.
Точно в онази
есенна утрин бях особено щастлив: успях да се свържа с дух, който искаше да
разпали отново любов, започнала на Земята преди тридесет години.
Докато оглеждах
аудиторията, внезапно бях насочен към червенокоса дама, която седеше в самия
край на аудиторията. Точно над нея стоеше дух на жена с красиви морскосини очи.
Духът усилено се опитваше да привлече вниманието ми. Затова казах на жената:
– Бих искал да
дойда при вас. Притегля ме жената, която е застанала до вас.
Жената се
изправи и се огледа изумена.
– Тя има
красиви сини очи и кестенява коса – открих й аз.
– Възможно ли е
да е баба ми? Тя е изглеждала точно така на младини – каза жената.
– Не – отвърнах
аз. – Не тази мисъл ми предават. Тя ви е познавала, когато вие сте била млада.
Жената стоеше с
безизразно изражение.
– Жената тук ми
казва, че вие и тя сте по-близки отколкото си мислите и че тя много ви обича.
Иска да ви кажа, че е растяла с вас и винаги ще бъде ваша приятелка.
Жената отново
не реагира.
– Коя е Ема? –
попитах аз.
– Това съм аз –
отвърна тя.
– Тази жена ми
показва кукли и куклена къща. Разбирате ли това?
Без колебание
Ема отговори:
– Не,
съжалявам. Сигурен ли сте, че аз съм тази, която търсите?
Съсредоточих се
върху мислите на духа и го помолих да изпрати повече белези за идентификация.
– Тази дама ми
казва, че сте обичала да решите косата й. Казва, че сте искала вашата коса да е
като нейната.
Ема започваше
да разпознава онова, което казвах. Изглежда се ровеше в спомените си за отдавна
отминали дни от живота й и те постепенно се възвръщаха.
– Мисля, че
вече знам кой е това – промълви тя.
– Тази жена
говори за операцията – продължих аз.
Ема нададе
пронизителен писък и се разрида.
– Пати? -
попита тя.
– Не ми казва
името си в момента, но ми казва, че може би ще си спомните как някога сте се
возили с нея в камион за сладолед.
– Да, това е
Пати. Баща й караше камион на „Гуд Хюмър“ и след вечеря често ни возеше с него.
Редувахме се да свирим с клаксона. Господи, Пати. Обичам те. О, Пати, благодаря
ти. Как бих могла да ти се отблагодаря?
Мислите на Пати
продължиха да се изливат чрез мен.
– Тя те обича и
винаги ще ви обича. Казва ми, че сте част от нея и винаги ще бъдете.
Мислех, че Пати
иска да каже, че винаги ще бъде до своята приятелка. Не разбирах, че има още
нещо.
– Да, точно
така. Ако не беше Пати, може би сега нямаше да съм тук.
– Защо? –
попитах аз.
През сълзи Ема
започна да разказва историята си.
– Когато бяхме
деца, имах рядка болест на бъбреците и се нуждаех от един бъбрек, за да оцелея.
Поради нашата съвместимост и възраст Пати беше идеалният донор. Тя реши да ми даде
своя бъбрек, защото наскоро беше научила, че има левкемия. Шегувахме се с това.
Тя ми казваше, че там, където отива, няма да се нуждае от бъбрек и да гледам да
се грижа добре за него, защото в противен случай ще се върне и ще си го вземе.
Никой в стаята
не беше подготвен за подобна информация. Внезапно мъртвата тишина беше раздрана
от буря от аплодисменти. Хората аплодираха голямата любов на малкото момиче,
което беше дало част от себе си, за да живее най-добрата й приятелка.
Джеймс Ван Прааг, Докосване
до небесата. Изд. „Аратрон“, С., 1999, с. 177–180