„През всичките тези различни
аспекти на Ингрид сияеше душата ù. А душата ù несъмнено бе най-красивото нещо,
което някога съм виждал. Приживе никога не съм имал дори и смътна представа за
нейното Божествено великолепие.
Ако можех да видя очарователната
красота на душата й, докато бях жив, бих бил толкова поразен, че не бих могъл
да предприема каквото и да е. Но тук просто плавам из Космоса, нося се наоколо
и ставам Вселената. Няма нищо, което да трябва да правя.
Ако имаш неща, които да вършиш,
способността да виждаш душите на хората щеше да ти пречи. Ако хората можеха да
си виждат душите взаимно, светът щеше да свърши. Помисли си само. Отиваш в
магазин, искаш да купиш нещо и оставаш да висиш там с часове, възхищавайки се
на душата на продавача. Ако виждаше душата на така наречения си враг, сигурно
щеше да се влюбиш в него и какво щеше да последва? А ако съзреш душата на
някого, когото вече истински обичаш, както аз видях душата на Ингрид, силата на
преживяването може да те направи бездеен и непълноценен до края на живота ти.
Разбираш защо да виждаш душите на Земята, може да е проблем. Просто всеки щеше
да обича всеки друг безусловно.
Предполагам, че понеже както аз,
така и Ингрид сега сме Вселени, ние сме готови да съзерцаваме душите си
взаимно. Няма нещо, което да искаме или от което да се нуждаем един от друг,
освен да се носим и дa ce наслаждаваме на светлината. Това е. Без думи, без
привързаност, без изисквания, просто две Вселени, които се срещат в светлината.“
Ани Кейгън, Отвъдният живот
на Били Фингърс. ИК „Хермес“, П., 2015, с . 86