Учителя Петър Дънов за живота след смъртта II

НЕВИДИМИЯТ СВЯТ

Една сестра запита къде са заминалите. Учителят каза:

Трите свята – физическият, духовният и Божественият – са един свят. Когато ви питат – къде е онзи свят, кажете: "Трите свята са един свят." Мозъкът, дробовете и стомахът съответстват на трите свята. Човек носи тези три свята в себе си.

Сега има повече начини за обясняване на духовния свят. Имаме радиовълни. Чрез тях може да се разбере, как може да се предаде мисълта от човек на човек. По-понятен става духовният свят. Като умира, човек променя мястото си, без да изчезва. Някой мисли, че приятелите му, близките му умират. Той живее в преходния свят. Когато човек умира, умират само влоговете на фирмата, а фирмата остава. Защо ще плачеш за заминалата си дъщеря? Тя е в друг свят. Ти можеш да се разговаряш с нея. Тя ще ти пише писмо. Тя пише на майка си: "Мамо, светът, в който съм сега, е много хубав. И тук има университети и професори, които ни учат."

Другият свят е по-реален от физическия. Имаш приятел, когото обичаш. Един ден той умира. Ти се питаш, где отиде той, где е неговото съзнание? Приятелят ти е жив. Нищо в света не се губи, само отношенията се изменят. Като умре, човек минава от едно състояние в друго.

Всъщност, остаряване няма. Когато творческите сили се проектират от този свят в по-висш свят, формата се разрушава. Тук няма условия. Формата може да се разруши, но съзнанието никога.

Не се плаши от смъртта! Никой никого не може да убие. Страшното е, когато съзнанието на човека, след смъртта, не е пробудено, той живее в тъмнина и дълбок сън. За да се избави от тази тъмнина, Природата му изпраща страдание.

Някой казва, че Бог така е наредил – човек да умира. Това е изопачаване на истината. Смъртта е резултат на неразбиране на великите Божествени закони. Като умре някой, това прилича на следното: човек пътува с кола. Колата всред пътя се счупва. Като види, че не може да я поправи, той тръгва пеш; вижда, че може да върви и без кола. Същото става и след смъртта.

Една жена дойде при мене. Плачеше, че мъжът й умрял. Аз й казвам: "Твоя мъж го виждам до тебе, той е радостен сега."

Като замине човек отвъд, същественото от мозъка той си го взема. Човек има материален и етерен мозък. При смъртта човек оставя материалния си мозък, а взема със себе си етерния. Етерният мозък е, който организира материята. Значи, човек взема ценното със себе си. Съвременните хора отричат живота след гроба. Аз съжалявам тези гении, чиито духове витаят около гроба. Някой богат човек и след смъртта си витае, обикаля около своята голяма къща, която е направил, макар тя да е заета от други хора. С такива идеи той няма да се повдигне.

Какво знаят хората за заминалите за онзи свят? Викаш баща си, питаш го какво има в другия свят, той нищо не знае. Викаш майка си, тя казва, че нищо не вижда, тъмнина. Много естествено. Колкото са знаели на земята за онзи свят, толкова ще знаят за него и след заминаването си, на първо време. Има някои заминали, които виждат, разбират, но те са по-малко. Те са работили на земята съзнателно и в другия свят продължават да работят.

Човек, който не е живял добре, след смъртта си ще се намери на първо време в пълен мрак, само с голо съзнание.

Това е адът. След смъртта, всеки ще се убеди, че има и друг свят.

Заминаването на човека за другия свят е неумолим закон. Този закон важи за сегашната фаза на човешкото развитие. След смъртта, като почне да съзнава грешките си, човек постепенно започва да се организира и отново идва на земята като малко, немощно дете.

Когато човек умре, той още е свързан с тялото си; погребват го и той вижда как плачат на гроба близките му. Човек, който е правил престъпления, съзнанието му е свързано с тялото след смъртта и той присъства известно време при разлагането на тялото си в гроба. И после, след време, когато го учат да краде, да лъже, той казва: "Ти бил ли си там, дето аз съм бил? И затова аз не мога вече да правя кражби, да лъжа и пр."

Онези, които са заминали за другия свят, имат вече трептения от друг характер. Няма нищо плътно в тях - както водата, която е била в тенджерата и като се нагрее, превръща се на пара. Човек, който е заминал за другия свят, се отличава по трептенията си. Казват ми за един брат, че не е между живите. Направих изследвания. Сравних трептенията му с трептенията на друг, за когото знам, че е заминал за другия свят и виждам, че има разлика. Казвам: "Този брат е жив, не е заминал."

Вие, като отидете на онзи свят, няма да забравите земята, защото имате близки души тук, ще чувствате техните нужди и понеже сте богат горе, ще идвате да помагате.

Някой е заминал. Близките му дават обяд за него. Да дадат обяд, обаче никой не се моли за заминалия. Тогава той идва при мене и ми казва: "Дадоха обяд за мене, но никой не се помоли за мене." Трябва да му се изпрати една хубава мисъл. Нашите молитви им помагат. Нашите хубави мисли към заминалите – това е храна за тях. Соковете, които самите мисли и чувства съдържат, ги хранят.

Човек, като замине, може да се прояви, в известни случаи, чрез разни хора. Например, може да се вселява в някого за една година, в други – за две години, за три години, за десет години. А някой път се проявява чрез него за няколко часа. Един пример: двама наши братя от София, когато си заминали, аз бях във Варна. Преди обяд, към 10 часа, дойдоха при мене две момчета на 18 години, от селата. Те бяха два часа при мене. Единият от заминалите братя беше духовит по характер. Така се прояви едното момче. И другият заминал брат беше духовит, но по особен начин. Така се прояви и другото момче. Аз не попитах момчетата, откъде са дошли, какви са имената им, понеже с това щеше да се развали настроението на заминалите. Човек, който е заминал преждевременно, остава да работи на земята, докато се изпълни времето, когато е трябвало да си замине.

Художниците, музикантите, поетите, философите и пр. са пратени да стажуват тук, на земята. И после, горе ще изпълняват същинската си работа като художници, музиканти, поети, философи и пр., т.е. горе те продължават да работят в същото направление, с по-големи възможности и в по-добри условия.

Целият земен живот на човека се филмира и като отиде на онзи свят, показват на филм целият му живот – като дете, като възрастен и като стар.

Пъпката се разцъфтява в цвят. От цветето излиза аромат. Цветните чашки окапват, остава малката семка в плода. Къде са пъпката и цветът? Всичко е в плода. Пъпката е първата фаза, цветът е втората фаза, плодът е третата фаза. В плода е семката. Това има аналогия с човешкия живот.

Светът е пълен с напреднали души от онзи свят, които трябва да се осветляват. В тези духовни събрания, около всекиго от вас има много изостанали души от онзи свят, които искат да се повдигнат. Някой път сте песимистично настроени. Това са онези души, които искат да им помогнем. Има души, които не знаят, че са заминали. Както живите се привличат от плодните градини, от изворите, така и нашите заминали се привличат от събранията, от молитвите, от беседите. За тях тези събрания, молитви и беседи представляват плодни градини и извори. Един наш брат, заминал за онзи свят, се обади оттам и разказа какво е положението му. Той каза: "От онзи свят ни изпращат да работим, да помагаме на другите. Цял ден работиш върху някои въплътени на земята, ходиш от място на място, учиш хората, но малцина те разбират. Ти отиваш при някого, който живее на земята, нашепваш му вътрешно как да постъпи, но той махне с ръката си, не иска да те слуша и ти се връщаш неразположен, недоволен. Ако не желаеш да помагаш на някой човек на земята, ти губиш."

От онзи свят ще изпратят някой заминал в една кръчма, да въздейства на някой добър човек, но пияница, да не пие. Друг заминал ще изпратят в някой голям дом, където домакинята е разсипница, измъчва мъжа си. Заминалият й нашепва да не пилее толкова много пари, да бъде по-скромна.

След заминаването, животът на човека представлява един непрестанен възход в по-горни светове, според степента на пробуждането на неговото съзнание. И когато отиде в по-горните светове, пред него се вдига завесата, за да влезе в Божествения Свят и да види Великата Реалност.

Божественият Свят е такава хармония, в която, като влезете, ще забравите всичките си грижи и страдания. Там нещата имат смисъл и дълбочина. Всичко живее в Любов. Има изкуства, каквито не подозирате и такова разнообразие, че за всеки човек има специална работа, която му допада. Като живееш с Радост в Божествения Свят, можеш да учиш, без да ти дотегне. Животът не е еднообразен.

Духовният и Божественият Светове са хиляди пъти по-красиви от физическия. Пророците са ходили в онзи свят, но от онова време досега и онзи свят се е променил.

Учителя Петър Дънов. Изворът на Доброто. Изд. „Бяло Братство“, С. 2016, с. 222–227

Данте Алигиери след смъртта си

„Данте е имал двама синове – Джакопо и Пиетро, и двамата поети. След смъртта на баща си двамата установили, че тринадесет песни от Божествена комедия липсват. Приятелите им настоявали те да завършат делото на великия си родител. Но една вечер Джакопо сънувал чуден сън, в който се явил баща му и му показал къде да намери липсващите песни.

Тази история е спомената във финалните страници от кратката биография на Данте, написана от Бокачо. Източникът й е жител на Равена на име Пиеро Джардино, дългогодишен ученик на Данте. Осем месеца след смъртта на великия поет късно една вечер при Джардино дошъл Джакопо и му казал, че е сънувал баща си. Данте му се явил облечен в лъчисти одежди и с необичайна светлина, струяща от лицето му. Джакопо го попитал дали е жив, а баща му отвърнал, че е жив, но „в истинския живот“.

След това синът му задал въпроса дали е успял да завърши великото си дело, преди да премине в истинския живот, и ако го е завършил, защо не са го намерили. Отговорът бил: „Да, завърших го“. А после баща му го хванал за ръка и го повел към стаята, където е спял. Докоснал едно място на стената и рекъл: „Онова, което толкова дълго търсиш, е тук“. И с тези думи изчезнал.

Джакопо и Пиеро решили веднага да проверят. Влезли в стаята и на посоченото място открили малък гоблен, покриващ стената. Повдигнали го внимателно и видели тесен отвор, който нито един от тях не бил забелязал до този момент. Вътре открили листовете, съдържащи липсващите тринадесет песни.“

Джонатан Блек, Тайната история на Данте. Изд. „НСМ Медия“, С., 2013, с. 156

Принципи на душата (Линда Бакмън)

Принципи на душата

 

Душата е безсмъртна, интелигентна енергия, проявяваща се като светлина и цвят.

 

Душите постигат мъдрост по време на предишните си животи и в периодите между тях.

 

Мъдростта се постига посредством разнообразни и понякога сложни преживявания.

 

В процеса на израстване на душата, вибрационната й енергия нараства и постепенно преминава през пълния спектър на цветовете на виолетовото, златното и понякога на искрящо бялото.

 

Душата притежава вродено желание да постига все по-високи нива на развитие или прогрес.

 

Душите трупат мъдрост, въплъщавайки се както на Земята, така и на други планети, а понякога и в различни измерения.

 

Земята е учебна лаборатория, в която душата усвоява знания и опит.

 

Душата избира тялото, в което ще се прероди в следващия си живот, и остава свързана с него до момента на неговата физическа смърт.

 

Всяка душа има уникален безсмъртен характер, който се слива с тялото и личността/мозъка.

 

Част от енергията на душата остава в духовната сфера по време на прераждането.

 

В началото на своята еволюция душите принадлежат на група или семейство от души.

 

Учителят във всяка група е духовен водач на всеки от членовете на групата.

 

Членовете на едно семейство от души многократно се прераждат заедно.

 

Душите, които не се прераждат, управляват и координират от безплътната сфера напредъка на другите души.

 

Цветът на душата съответства на нейния статут.

 

Понякога в живота на човек се срещат повтарящи се обстоятелства или модели на поведение, които имат за цел да излекуват развиващата се душа или да й помогнат да се усъвършенства в определена област.

 

След като душата постигне високо ниво на опитност, тя като цяло престава да се преражда.

 

Свободната воля е ненарушим принцип, независимо дали сме въплътени в тяло или сме душа в духовната сфера.

 

Линда Бакмън, Поведи душата си към Светлината. Изд. „Аратрон“, С., 2011, с. 351-353, с малка редакция

Алан Кардек за ангела-пазител и духовете около човека

„Всички ние имаме един дух-защитник, който е свързан с нас още от нашето раждане и който ни държи под своя грижа и наглежда. С нас той изпълнява мисията на един баща с неговото дете: води ни по пътя на доброто и прогреса през изпитанията на живота. Той е щастлив, когато ние отговаряме на неговата грижа; той страда, когато ни вижда да се поддаваме.

 

Неговото име има малко значение, защото той може да има име непознато на Земята; за това ние го призоваваме като нашия ангел-пазител, като нашия добър дух. Ние можем дори да го призовем използвайки името, на който и да е дух от висш ранг, с който ние се чувстваме особено свързани.

 

Освен нашия ангел-пазител, който винаги е един дух от висок ранг, ние имаме духове- защитници, които макар да са по-малко еволюирали, но са също така добри и доброжелателни. Те могат да бъдат роднини, приятели и понякога индивиди, които въобще не сме познавали в настоящия си живот. Те ни помагат със своите съвети и често чрез намесата си в действията в нашия живот.

 

Симпатизиращи духове са онези, които са свързани с нас по определено сходство на вкусовете и наклонностите: те могат да бъдат и добри и зли, според природата на нашите наклонности, които привличат тях към нас.

 

Изкушаващи духове правят усилия да ни отклонят от пътя на доброто, внушавайки ни зли мисли. Те се възползват от всички наши слабости, сякаш те са едни отворени врати даващи им достъп до душата ни. Има такива, които ни преследват сякаш сме плячка, но те се отдръпват веднъж като осъзнаят своето безсилие да се борят с нашата воля.

 

Бог ни е дал един главен и върховен водач в лицето на нашия ангел-пазител и вторични водачи в лицето на нашите духове-защитници и познати духове; и все пак погрешно е да се мисли, че ние неизбежно имаме един зъл дух до нас, който е бил поставен за противовес на добрите влияния. Злите духове идват преднамерено в зависимост от това, колко достъп имат те до нашите слабости или нашето нехайство да следваме вдъхновенията от добрите духове.

 

Следователно самите ние сме тези, които ги привличаме. Истината по темата е, че на никой никога не му е отказвана помощта на добрите духове и че от нас зависи да отблъснем злите. Поради своите несъвършенства човешките същества са главната причина за нещастията, които трябва да понесат и най-често сами те са своя зъл дух.“

 

Алан Кардек (1804–1869), Евангелието според спиритизма. С., 2020, с. 350, 351, превод Павлина Николова

Пим ван Ломел за живота след смъртта

„Разказ на жена, преминала през преживяване близко до смъртта, по време на раждане.

 

„Внезапно осъзнавам, че гледам надолу към жена, която лежи на легло с вдигнати на подпорки крака. Виждам как лекарите и медицинските сестри изпадат в паника, виждам много кръв по леглото и на пода, виждам ръце, които притискат силно корема на жената, и после виждам как жената ражда дете. Веднага отнасят детето в друго помещение. Знам, че е мъртво. Медицинските сестри изглеждат съкрушени. Всички чакат. Главата ми се удря силно, когато дръпват възглавницата. Отново ставам свидетел на голямо раздвижване. 

 

Бързо като стрела прелитам през тъмен тунел. Поглъща ме завладяващо чувство за спокойствие и блаженство. Чувам прекрасна музика. Виждам красиви цветове и прекрасни пъстри цветя на една голяма поляна. В далечния край има красива, бистра и топла светлина. Там трябва да отида. Виждам фигура със светла дреха. Фигурата чака мен и протяга ръка. Усещам, че ме очакват с топлота и с обич. Хванати за ръце, се отправяме към красивата и топла светлина. После жената пуска ръката ми и се обръща. Усещам, че ме дърпат назад. Виждам как една медицинска сестра силно ме удря по лицето и ме вика.

 

След като се върнах от онзи красив свят, от онова прелестно преживяване, тук, на този свят, ме приеха студено и най-вече – без любов. Сестрата, с която понечих да споделя красивото си преживяване, просто го пренебрегна и ми съобщи, че след малко ще ми дадат още лекарства, за да заспя дълбоко, а после всичко ще приключи. Да приключи ли? изобщо не исках това. Не исках да приключва. Исках да се върна. Гинекологът ме успокои, че съм млада, че мога да имам още много деца и е трябва да продължа напред и да насоча вниманието си към бъдещето. Достатъчно трудно ми беше да намеря думи за преживяното – нима то можеше да се изрази с думи? Но какво друго ми оставаше? Къде можех да отнеса историята си?“

 

Пим ван Ломел, Получаване на достъп до полето: преживявания, близки до смъртта, при хора, прекарали сърдечен арест (статия). – В: Ервин Ласло, Преживявания на акаша. Изд. „Ера“, С., 2010, с. 232

 

Пим ван Ломел (1943) e холандски кардиолог, един от най-известните изследователите на преживяванията на прага на смъртта

Деца, починали скоро след раждането си

„Със съпруга ми загубихме първата си дъщеря Бет заради кардиологични проблеми, когато беше на почти три годинки. Третата ни дъщеря, Ейми, родена пет години по-късно, не знаеше за Бет. Когато беше на около три години и половина, пуснахме едно видео с Бет и Ейми каза: „Това е сестра ми Бет! Познавахме се на небето, преди да се родя“ (Паула Конрой, Ню Джърси).

„По време на лечение на гръбначен проблем направих аборт и това разби сърцето ми. Години по-късно гърбът ми се оправи и родих красиво момиченце. Когато беше на две години, дъщеря ми седеше с някаква книжка и внезапно ме погледна: „Мамо, ти ме върна обратно първия път, защото те болеше гърбът, но аз се върнах, когато гърбът ти се оправи“ (Мери Бъркет, Обединеното кралство).

„Неотдавна се запознах с една лекарка (ще я нарека Мери), която ми разказа много интересна история. Първото ѝ дете, момиченце, починало, преди да навърши една годинка. Мери му пеела приспивна песничка, която била специално за него, и след смъртта на момиченцето Мери никога повече не запяла тази песничка. След седем години Мери родила друго момиченце, което на четиригодишна възраст започнало да пее песничката. Мери замръзнала и попитала дъщеричката си откъде знае това. Отговорът бил: „Ти ми я пееше, мамо“. След това Мери истински приела вярата и осъзнала, че човек избира майка си и баща си, преди да се роди“ (Анна Кели, Австралия). 

Уейн Дайър, Спомени от Рая. ИК „Кибеа“, С., 2017, с. 34, 92, 108

 

* * *

 

„По-често срещани в моя опит са душите на малки деца, които са умрели скоро след раждането си и след това се завръщат при същите родители като души на следващото им бебе. Всички тези планове се правят предварително от душите, участващи в трагичните съ­бития, засегнали семейството. В тях са заложени мно­жество объркани кармични проблеми. Наскоро имах един случай, при който в последния си живот пациентът ми беше починал рано в резултат на някакъв вроден дефект. Попитах го: „Какъв е смисълът животът ти да свърши, когато си само на няколко дена?“ Той отговори: „Урокът е за моите родители, не за мен, и затова избрах да се върна при тях, за да ги допълвам.“ Когато душите се връщат за кратък живот – по-скоро за да помогнат на някого другиго, отколкото да работят по собствените си задачи – тъй като нямат достатъчно време, някои нари­чат такъв живот „попълващ живот“. В настоящия случай родителите са малтретирали и в крайна сметка са при­чинили смъртта на друго свое дете, когато са били заедно в един по-ранен живот. Въпреки че в последния живот на моя пациент те са били една влюбена млада двойка, тези родители очевидно е трябвало да преживеят скръбта от смъртта на дете, което отчаяно са искали. Преживяването на страданието, причинено от тази ужас­на загуба, е позволило на тези родители по-дълбоко да вникнат в последиците от игнорирането на кръвната връзка.“

 

Майкъл Нютън, Пътят на душите. Изд. „Аратрон“, С., 1997, с. 291

 

* * *

 

„Установявам, че когато майката загуби детето поради каквато и да е причина, съществува голяма вероятност душата на това бебе да се върне при същата жена в тялото на следващото й дете. Ако тя не забременее отново, е възможно душата да се прероди в друг близък член на семейството, понеже такъв е бил първоначалният план. Душите наричат кратките животи „запълващи“. Те имат определена цел за родителя.“

 

Майкъл Нютън, Следите на душите. ИК „Хермес“, П., 2015, с. 388

 

* * *

 

„Ничий живот не е бил пропилян, без значение колко кратък е бил. Нашето обучение започва още от мига на първата ни глътка въздух. При преждевременна смърт душата ще се завърне, за да довърши обучението си и житейския си път. Тя дори ще се завърне на земята след много кратък период от време, за да осъществи онова, което е останало недовършено.“

 

Тед Андрюс, Как да разкрием миналите си прераждания. Изд. „Аратрон“, С., 1996, с. 172

 

* * *

 

„Тук, преди 20 години, на една софиянка й умира детето, на шест години, момиче. След време й се ражда друго момиче, но тя все плаче. И момиченцето й казва веднъж: „Мамо, не плачи! Онази дето мислиш, че е в гроба, съм аз, дойдох отново на земята.“

 

Учителя Петър Дънов. Прие го с радост. 10.07.1932

 

„Тук имаме един брат Големанов, имал едно момче. Неговото момченце на 6 години умира. След няколко време пак се ражда друго момченце. То казва на майка си: „Не ходи да плачеш на гробищата, аз съм тук. Не ходи там по гробищата. Няма какво да ходиш по гробищата, аз съм“.“

 

Учителя Петър Дънов. Ден без стълкновение. 19.01.1938

 

* * *

 

„Избрах този период от време, за да изпълня живота на по-голямата ми сестра. Тялото й беше непълноценно и тя почина три месеца след раждането си, поради здравословни дефекти. май съм тя. Спомням си времето между живота, преди да се родя от майка ми като нейна втора дъщеря, и сякаш чакам в този период между животите, за да видя дали ще имам още един шанс в тази среда.“

 

Helen Wambach, Life Before Life, ch. 4, p. 52

 

* * *

 

„Веднъж имах клиентка, която ми каза: „Иска ми се да беше казала това на майка ми. Преди да роди мен, тя беше пометнала едно дете и скърбя за него през целия си живот.“ Казах й, че няма причина за скръб, тъй като майката не е изгубила нищо. Онова първо бебе се беше върнало като моята клиентка – второто бебе.

 

Подобно нещо се е случвало дори в моето семейство. Една от дъщерите ми роди мъртво момченце и след почти точно една година й се роди второ момче. Никога не сме скърбили за първото, тъй като знаем, че то се върна като второто.“

 

Долорес Кенън, Между смъртта и живота. Изд „Възнесение“, С., 2014, с.287

 

* * *

 

„На 5 май 1957 година сестрите Джоана и Жаклин Полок са блъснати и убити от кола на път за училището в градчето Хексам, Североизточна Англия. Джоана е на 11 години, Жаклин – на 6. Семейството им е съкрушено от огромната загуба. Година по-късно Флорънс Полок установила, че е бременна. Съпругът й Джон бил абсолютно сигурен, че тя носи близнаци, въпреки че лекарите настоявали, че бременността е нормална. Но Джон се оказал прав – на 4 октомври 1958 година Флорънс родила близначки – Джилиан и Дженифър.

 

Макар и еднояйчни, момичетата имали различни родилни белези – при еднояйчните близнаци обикновено са еднакви. Дженифър имала два белега – един на челото, вторият на кръста. Те не отговаряли на белезите на нейната близначка, но били напълно идентични с белезите на починалата й сестра Жаклин. Единият от тях отговарял напълно на родилния белег на Жаклин, а другият преповтарял белега от рана, който Жаклин получила по-късно в своя кратък живот.

 

Когато близначките навършили 4-месечна възраст, семейството напуснало Хексам и заминало да живее в Уитли Бей. Две години и половина по-късно се върнали в Хексам, но само като гости. За огромна изненада на родителите си двете момиченца се ориентирали перфектно в обстановката. Едното от тях даже посочило напред и извикало: „Ей там, зад ъгъла е училището!“. Другото пък насочило към хълма и добавило: „Детската ни площадка е там! Има пързалка и люлка“.

 

Така Джон окончателно се уверил, че двете му покойни дъщери наистина са се върнали при тях. Като ревностна католичка обаче Флорънс имала резерви по въпроса, тъй като прераждането изобщо не влиза в каноните на християнската църква. Но случилото се накарало майката най-сетне да повървя във вероятността от прераждане. След смъртта на Жаклин и Джоана баща им прибрал всички техни играчки в сандък на тавана. Оттогава не бил отварян и близначките не били виждали съдържанието му.

 

Джон подбрал няколко играчки, подредил ги пред стаята на момичетата, двамата със съпругата му застанали отстрани и той извикал децата. Момичетата веднага разпознали играчките. Дженифър вдигнала една от куклите и възникнала: „О, това е Мери!“. После открила и другата си кукла – „Сюзън!“. Внезапно се обърнала към Джилиан и казала: „А това е твоята пералня!“. След тази случка майка им окончателно преосмислила възгледите си относно прераждането.“

 

Случаят е взет от книгата на Ian Stevenson Children Who Remember Previous Lives: A Question of Reincarnation (1987)

 

Ервин Ласло, Антъни Пийк. Безсмъртното съзнание. Изд. „Ера“, С., 2018, с. 130–132