„Когато човек се самоубие, едно
от първите неща, които осъзнава е, че не е мъртъв. Той е изпълнен с чувство, че
е много тежък, защото връзките със Земята все още са част от неговата природа.
В известен смисъл, можем да кажем, че душата му не е напълно свободна.
Смъртният човек умира, но не и безсмъртната душа. Тя остава заклещена между
физическия и духовния свят – човекът е жив, но не може да общува с любимите си същества
или с когото и да било друг. Душата
чувства вина, болка и гняв за преждевременно изгубения живот. Тя научава за
своята съдба и разбира колко полезен и смислен би могъл да е животът й, ако
беше останала жива. В духовния свят научава защо е трябвало да премине през
тази конкретна ситуация, която е довела до самоубийството. Тя също така чувства
скръбта и гнева на онези, които е изоставила. Най-неприятното обстоятелство е,
че се намира в едно междинно състояние.
Не може да отиде нито на небето, нито да се върне във физическия свят. Душата е заклещена в „ничия земя“ с непрекъснати
спомени за своето ужасно действие. Тя вижда отново и отново смъртта си, която й
изглежда като лош филм. Оказва се, че е хваната в капан, от който няма
изход.
Докато някои разбират какво са
направили, много жертви на самоубийства може дори да не осъзнаят, че са
починали. Обикновено тези души автоматично преживяват своята смърт отново и
отново. Самоубийството се превръща в едно безкрайно изживяване, което обикновено
е ужасно. Накрая идва моментът, когато тези души разбират, че в действителност
са мъртви на физическо ниво.“
„Винаги, когато има самоубийство,
душата ще трябва отново да премине през подобно изживяване и да се учи от него.
Затова се налага тя да се върне на
Земята в друго прераждане, в което ще застане пред същото или подобно
изпитание. То може да не бъде така драстично, както в предишния живот,
защото част от него вече е изживяна. Обикновено една душа трябва да премине
през дадено заболяване, за да не може да бъде повалена от него отново в някой
от следващите си животи.“
Джеймс Ван Прааг, Разговори с
небесата. Изд. „Аратрон“, С., 1999, с. 137, 139