445. Когато тялото не може повече да изпълнява в природния свят своите служби, съответстващи на мислите и чувствата на неговия дух, присъщи на духовния свят, тогава се казва, че човек е мъртъв. Това става, когато дихателното движение на белите дробове и систоличното движение на сърцето спрат. Обаче човекът не умира, а само се отделя от телесното начало, което му е служило в света; сам той е жив и е жив, защото човек е човек не благодарение на тялото, а благодарение на духа, понеже духът в човека мисли, а мисленето с чувстването са онези, които изграждат човека. Оттук става ясно, че когато умре, човек само преминава от един свят в друг; ето защо смъртта по вътрешния смисъл на Словото значи възкресение и продължение на живота.
452. Говорих с някои на третия
ден след смъртта, когато онова, за което става дума по-горе (гл. 449, 450),
вече се беше случило. На трима, които ми бяха познати в света, разказвах, че
сега [докато говорим] текат приготовленията за погребение на техните тела, ако
вече не са погребани, но като чуха „погребение", те се изумиха и заявиха,
че са живи, докато онова, което ще се зарови, е само обвивката, която им е
служила на земята. След това твърде много се чудеха, че, живеейки в тялото, не
са вярвали в такъв живот след смъртта, а още повече, че почти всички от Църквата
не вярват. Онези, които не са вярвали в никакъв живот на
душата след телесния, много се засрамват, когато видят себе си живи; но онези,
които са били убедени в това, се обединяват със себеподобните си и се смелят от
онези, които са живели във вярата. Понеже отричат Божественото, а също и понеже
презират истините на Църквата, те се обвързват с някое адско общество; колкото
повече някой се убеждава срещу вечния живот на своята душа, толкова повече
[той] се обявява против всичко, което принадлежи на Небето и на Църквата.
462 б. Що се отнася до
обстоятелството, че човекът има цялата своя памет от света, видях и чух по този
повод много достойни за споменаване неща, някои от които бих искал
последователно да изложа. Някои духове отричаха престъпленията и позорните
дела, които са извършили, бидейки в света. За да не ги смятат за невинни,
всичко в тяхната памет беше разкрито и делата им бяха разгледани подред, от
ранното детство до края на живота…
Наяве излизаха подробности за
колко и какво, за времето, за душевното им състояние и техните помисли: всичко
се явяваше пред очите, представяйки се като стотици събития, ставащи сякаш
наново; та дори, което е учудващо, техните паметни книги, в които са записвали
своите деяния, бяха извадени и прочетени страница по страница…
Всичките злини, злодеяния, обири,
измами, кражби, се показват пред злия дух, извличат се от самата му памет, и го
осъждат. Няма място за отричане, понеже всички обстоятелства са видими…
Човекът носи със себе си цялата
своя памет, и че нищо не е толкова скрито на света, че да не стане явно след
смъртта, и то явно за всички, според думите на Господ: „Няма нищо скрито, което
да се не открие, и тайно, което да се нe узнае; затова, каквото сте казали в
тъмното, то ще се чуе на видело; и каквото сте казали на ухо в скривалищата, то
ще бъде разгласено от покривите" (Лука, 12:2,3).
464. След смъртта човекът е
толкова разумен, колкото е станал разумен на света чрез езиците и науките, а
съвсем не според изкусността в езиците и науките. Говорих с мнозина, които на
земята бяха смятани за учени, понеже знаеха древни езици, като еврейски,
латински, гръцки, но не бяха развили своя разум чрез написаното на тях; някои
ми се видяха прости досущ като онези, които нищо не знаят за тези езици, а
някои ми се видяла глупави, но надменно убедени, че са по-мъдри от другите.
Говорих с някои, които на земята бяха вярвали, че човекът знае толкова, колкото
удържа паметта, и затова бяха я изпълнили дотам, че приказваха почти само
благодарение на паметта – значи не от себе си, а от други – и никак не бяха
усъвършенствали своя разум чрез запаметеното. От тях едни бяха глупави, други
пък бяха тъпи – те изобщо не разбираха, какво е истина, както и дали нещо е
истинно или лъжовно; хващаха се на всяка лъжа, продавана за истина от онези,
които се бяха нарекли учени, дори не можеха да виждат нищо такова, каквото е,
да преценят така ли е или не е така, и поради това не проумяваха нищо, слушайки
другите.
494. Приятелите и онези, които
човек е познавал на света, разпознават новодошлия не само по лицето и речта, но
и по сферата на неговия живот, ако се доближат. Когато някой в отвъдния живот
мисли за другиго, той извиква в мисълта си лицето му, а също и множество
обстоятелства, които се отнасят към неговия живот; щом като го стори, другият придобива
присъствие, сякаш привлечен или призован; това явление съществува в света на
духовете, защото там се съобщават мисли и защото там пространствата не са
такива, каквито са в природния свят (виж по-горе гл.191–199); ето защо всичките
новодошли в другия живот биват разпознати от своите приятели, роднини и от онези,
които по някакъв начин са познавали, а също така говорят помежду си и после
общуват според приятелства в света; много пъти чувах хора, които скоро бяха
дошли в света на духовете, да се радват, виждайки пак своите приятели, както
чувах те също да се радват, че са дошли техните приятели. Често съпрузи се
събират и се радват на това повторно свързване, дори съжителстват за по-дълго
или по-кратко според насладата от съвместния живот, който са водили на света.
Но ако не ги е свързвала истинска съпружеска любов, която е съединяване на
душите съобразно небесната любов, след известно време съжителство те се
разделят.
Емануел
Сведенборг, Небе и Ад.
Изд. „Кибеа“, С., 2004